Джими Хендрикс Джими Хендрикс е един от малкото наистина оригинални рок изпълнители. Той е един от ной-новаторските и най-влиятелни рок китаристи на шейстетте години и вероятно най-важният електро-китарист след Чарли Крисчън. Неговото влияние може да бъде забелязано в стила на такива рок-китаристи като Робин Тауър, Върнън Рейд от Living Colour, и Стиви Рей. Левичар, който използва Fender Stratocaster за десняци и свири на нея отгоре надолу, Хендрикс открва приложението на инструмента си като източник за електрически звук - изковавайки си слава, следвана от няколко поколения рок китаристи. Рокаджиите преди Хендрикс, опитваха с feedback и distortion (похвати за модифициране на звука), но той превърна тези ефекти, а и други, в контролирано, гладко и нещо толкова лично колкото, колкото и блусът, с който започнал. Но докато изливал своя шум - и се появили такива класически хард-рок парчета като "Purple Haze", Foxy Lady", и "Crosstown Traffic" - със страхотно майсторство, Хендрикс създал и такива нежни балади като "The Wind Cries Mary", "Little Wing" и "Angel", а също така и блусове като "Red House" и "Voodoo Chile". И въпреки, че Хендрикс не се смятал за добър певец, неговият глас бил с толкова широк обхват, толковоа интимен и толкова предизвикателен като самото му свирене. Работата на Хендрикс в студио и неговото виртуозно майсторство да използва едновременно конвенционални и неконвенционални звуци, беше масово подражавано, а неговият образ на психиделично вуду дете, което омагьосва с неконтролирани сили е архетип в рока. Неговите песни вдъхновяват издаването на няколко албума в негова чест от джас група [1989 Hendrix Project], Kronos String Quartet и авангардният флейтист Робърт Дик. Възгледите на Хендрикс имат голямо отражение върху всички от Слай Стоун и Джордж Клинтън, през Принс до Маилс Дейвис. Неговият театрален начин на изпълнение - пълен с сексуални намеци и такива номера като този да свири с китарата на гърба си (традиция, която достига най-малкото до блусменът T-Bone Walker) и да опива струните със зъби - никога на са достигнати от друг. Но три десетилетия след неговата смърт, звездите на поп музиката от Майкъл Джексън (с неговите вечни пара-военни якета) до Принс, напомнят за стила и вида на Хендрикс. Като тийнейджър Хендрикс решил, че трябва да свири на китара, докато слушал записите на блус китаристите Мъди Уотърс и Би Би Кинг и рок изпълнители като Чък Бери и Еди Кокран. Той свирел в училищни банди преди да се запише в Амерканската армия през 1959. Освободен след наранявянията му от скок с парашут през 1961, Хендрикс започнал да работи под псевдонима Джими Джеймс като китарист в различни групи. До1964, когато се преместил в Ню Йорк, той свирил с Сам Кук, Би Би Кинг, Литъл Ричард, Джаки Уилсън, Айк и Тина Търнър и Уилсън Пикет. В Ню Йорк той свири из клубовете с Кинг Къртис, Братята Айсли, Джон Хамънд Младши и Къртис Найт. През 1965 Хендрикс прави своя група, Jimmy James and The Blue Flames, за да свири в кафенетата по Гринуйч Вилидж. Час Чандайър от Енимълс го взима със себе си в Лондон през есента на 1966 и организира създаването на The Jimi Hendrix Expirience, с англичанина Ноел Рединг, басист, и Мич Мичъл на барабаните. Първият сингъл на групата,"Hey Joe", достига номер 6 в класацията на обединеното кралство през ранната 1967 година, последван скоро от "Purple Haze" и техният дебютен албум. Хендрикс бързо станал всеобщ любимец на лондонското поп общество. И така докато мълвата за феномена Хендрикс плъзнала из щатите, той все още не бил виждан в Америка (не са издадени и записи) до 1967, когато по настяване на Пол Макартни, групата му се появила на поп фестивала в Монтерей. Изпълнението, което Хендрикс завършил с изгарянето на китарата си, било филмирано за Монтерей Поп. Хендрикс бързо станал супер звезда. Истории като тази за изключването му от афиша на турнето на Мънкис заради искането на дружеството Дъщери на амерканската революция, станали част от мита Хендрикс, но той се смятал за музикант повече, отколкото за звезда. Скоро след началото на второто му американско турне, рано през 1968, той подновил екстравагантните си изпълнения на сцената и просто свирел музиката си. Враждебният прием го довели до заключението, че по-добре свири в неформални събирания в студия и клубове и започнал изграждането на Electric Lady, неговото собствено студио в Ню Йорк. Хендрикс енергично започнал да екпериментира с музикалните си идеи и направил наколко съвместни парчета с Джон Маклафлин, лари Коруейл и членовете на Трафик, заедно с някои други. Маилс дейвис се възхищавал на неговата изобретателност (и всъщност смятал да записва с него), а Боб Дилън, чиито песни "Like A Rolling Stone", All Along the Watchtower" и "Drifter's Escape" Хендрикс записал, по-късно му върнал жеста като изпълнил "All Along the Watchtower" в стила на Хендрикс. Към края на 1968 се пявили несъгласия между мениджъра Час Чендлър и съмениджъра Майкъл Джефри; Джефри, който се противопоставял на авантгардните наклонности на Хендрикс успял да надвие. Същевременно Хендрикс бил подстрекаван да направи чисто черна група и да свири само пред черна публика. Тези проблеми изострили вече съществуващите тенденции в групата и през ранната 1969 Рединг напуска групата, за да сформира Fat Mattress. Хендрикс го заменил с приятел от армията, Били Кокс. Мичъл останал за кратко, но през Август групата се разпада. Хендрикс се появява на фестивла в Уудсток с голям неформален състав наречен Църкавата с Електрическо небе (Electric Sky Church), а по-късно същата година съставил изцяло черната група Банда на циганите (Band of Gypsys) - заедно с Кокс и барабаниста бъди майлс (от Electric Flag), с които той свирел зад Уилсън Пикет. Новата група прави дебютния си концерт на Филмор Иист в Ню Йорк на новогодишната нощ през 1969. той осигурява материал за единственият албум на групата ( вторият е издаден през 1986). Хендрикс слязъл от сцената по средата от техния концерт в Медисън Скуеър Гардън; когато той отново започнал да свири след няколко месеца, той бил с Мичъл и Кокс, групата записала последния издаде преживе албум на Хендрикс. С тях той свирил на фестивала на Isle of Wight, неговият последен концерт, през Август 1970. Месец по-късно той е мъртъв. Причината за смъртта му е причинена, според следователя разследвал случая, от вдишване на повръщано и последвалото отравяне. За самоубийство нямало доказателства, а всичко сочело към нещастен случай. В годините след неговата смърт легендата за него е поддържана по различни пътища. Ранди Хенсен (,който се появява в видеоклипа от 1984 за песен към "Are You Experienced?") станал най-известния от имитаторите на Хендрикс. Над десет книги са написани за Хендрикс, включвайки томчета от Рединг и Мичел; за най-известната от тях се смята тази на Дейвид Хендерсън - "Scuse Me While I KISS the Sky". Практически всяка нота, която е Хендрикс е позволил да бъде записана е издадена, за да се съберат около сто албума с негова музика. В тях се появяват парчета от времената, когато свири в чужди групи, концертите му на живо и джем сешъните му. Всичко това са контрабандни или легални записи, дори интервюта и разговори. По-голямо внимание се отделя на сериите продуцирани от Алан Дъглас, ойто записал над 1000 часа Хендрикс само в неговото студио Electric Lady през последната година от живота му. Със съгласието на издателството на Хендрикс, той режисира касетите, изтрива някои от песните и добавил други със смесен резултат. Radio One събира енергичните на живо от студиото изпълнения на Хендрикс и неговата група за британското радио през 1967. През 1990 е издаден първият от албумите посветени на Хендрикс, наречен Ако 6 беше 9 (If Six Was Nine), последван от Stone Free. През 1991 бившата приятелка на Kathy Etchingham, заедно с Ерик Бърдън и Мич Мичъл и неговта жена Ди, започват да подканят Скотланд Ярд да открие отново разследването около смъртта на Хендрикс. Английската агенция най-накрая се съгласява с искането през 1993. През 1994 делото отново е закрито, защото не са намерени доказателства за продължаването му. През 1993 аудиовизуалната изложба "Jimi Hendrix: On the Road Again" обикаля колежите и галериите в Щатите. Пол Роджерс (от Free, Bad Company, The Firm) издава албум в чест на Хендрикс (the Hendrix Set, 1993), а и се появява в албума събрал всички звезди, наречен Stone Free, от Ерик Клептън, Джеф Бек, The Pretenders и Бъди Гай до The Cure, Belly, PM Dawn, Ice-T, и дори класическият виолинист Найдежл Кенеди. През 1994 24 годишният Джеймс Хенрик Даниел Съндквист се появява от Швеция и заявява, че е син на Хендрикс от връзката му с Ева Съндквист през турнето му в 1969 в Стокхолм. Съндквист обявява своите планове да предизвика законно бащата на Хендрикс Ал, за да подели с него завещанието на Хендрикс, което възлиза на около $30 милона. През 1993 Ал, който през средата на седемдесетте започва да продава контракти за части от работите на сина му на различни международни конгломерати - заявява, че той е измамен и подел федералното съдебно дело срещу тези конгломерати, а също така и срещу различни холдингови компании и адвокати свързани със завещаното от сина му.
